Мекота

Имам две основни сили – огън и съпричастност. При това са много бързи.

Това е мое, изключително лично споделяне. Споделяне на усещане, което не е тръгнало да търси някаква универсална истинност. Използвам термини по мой си начин. Термини, които в различни сфери, науки и битиета може би имат дълбоки, други значения. Може би обясняват или обуславят други неща. С това споделяне нагазвам в дълбоки води… ама само до глезените. Нямам намерение да навлизам навътре. А само да споделя един момент, до който ме доведе пътечката, моята.
Разбира се, всякакви мнения и асоциации са винаги поканени – да се присъединят като обогатяващи : )))

 

Та:

Имам две основни сили – огън и съпричастност. При това са много бързи.

 

 ~~~~

Огънят е бърза, мощна сила. Изпепеляващ гняв, възпламенителен ентусиазъм. Детонирана Страст. Той изисква. Увлича. Огънят не търпи възражения. Нито пък невъзможности. С него се разхождам по острието, по ръба, протягам се и свалям в ръцете си бури и вселени! Раздавам ги пре-щедро насам-натам. Не! Не ги раздавам – ВМЕНЯВАМ ги! Няма не искам, няма недей!

Да, с лекота мога да оставя хората с горещи въглени в ръцете. И под стъпалата. И в гащите – ако съм била особено ефективна :ДДД

Обичам си го! Огънят! Могъществото, което дава!
POWER! UNLIMITED POWER!
Уж : ))))

 ~~~~

Другото, което нарекох “съпричастност”, мога да го нарека и земя. Тази земя, която може да контролира силата и посоката на огъня. Не й е нужно да го гаси – може само да го поукроти и канализира, в каквото й се струва редно.

Тя е, което ме пази да стана тиранин. Това е онази сила, която има мисълта и грижата за всичко и всички. Която зачита еднакво и “да” и “не”. Която разбира. Която приема. Която търси пътища. Гради мостове. Не диктува, а пита. Която е готова да следва, а не да води.

Тя също е сила могъща. Но тиха. Мека.

~~~~

Досега винаги е водил огънят. Харесва ми така – с бързата му мощ, огромната му концентрирана енергия. А тя, земята, го е следвала, за да предотврати големи пожари. И изтощения от прегаряния.

Но изборът ми винаги е бил в огъня. Дори сега, докато пиша за него, ми е нужно внимание, за да не сложа всичко в болд, червено, главни букви и половин тон удивителни : ))))

Тези дни, по Рождество, усетих призивът на Мекотата. Знам, че звучи натруфено, ама така си беше. Усетих вътрешната ми готовност да я оставя да води. Да си позволя да “загубя” предимствата на увличащата възпламенимост. Да не ме е страх от тази “слабост”. Всепоглъщащата енергия на огъня е толкова огромна, че дава усещане за могъщество, което пристрастява. А пристрастяването крещи, че не бих могла без него, че то е основната ми сила, че без него съм немощна, неефективна, белзична. С други думи – страх. Страх от загуба на сили, ценност и т.н.

Но сега се оказва, че съм готова да продължа по пътечката си по друг начин. Миналата година интензивно ме подготви, за да може през тази да се отбия през всички онези крайпътни камъчета, които да освободят този нов начин.

Огънят е мой. Мое “оръжие”. Но Мекотата е моя същност.

~~~~

Благодаря на всички, който бяха моите крайпътни камъчета.

~~~~