Днес, кръстосвайки Фейсбук…
Не, това не е добро начало, ще пробвам така:
Днес съм смачкана. Един от онези дни, в които всичко ми въздейства и има потенциала да ме забива надолу. Гледам как приятели се впускат в разговори, в които човек застава срещу човека. В които човек осъжда другите, защото не ги разбира, не ги харесва, тъпи са, извратени са, недостойни са. В които няколко човеци, подкрепени един от друг, мачкат някого – по същите причини. В които човеци пожелават смъртта, по особено мъчителен начин, на други човеци, защото те са причинили смърт, по особено мъчителен начин. В които предвкусват откриването на ловния сезон. В които един по един, в безпогрешността на човек, седнал пред монитора, се надсмиват над болка и излагащи, “смешни” ситуации. В които всеки си говори, малцина изобщо опитват да слушат, камо ли да чуят. В които все се обяснява, че държавата е скапана, обществото е скапано… ми то обществото празно – всички сме отвън и го гледаме какво е скапано, за разлика от нас…
И ми се сгърчва сърцето.
Господи, такива ли сме? Или сме … какви?
Е, да. И такива сме.
А ти, Верче, кога се издигна толкова над останалите, че започна да ги съдиш? Така де, да ги оценяваш, то ‘се тая.
Не се измъквай с това, че искаш хората да са толерантни, да взаимодействат с желание за разбиране, за приемане и т.н. За да си сега в това състояние, означава, че ти не го правиш всичкото това.
…..
Ок. Видях се.
…..
Добре, а сега какво?
Първата стъпка я имам – отчетох какво ми е.
Следващата също е налице – това не ме кара да се чувствам добре, изсмуква ме. Искам друго.
После: какво искам? Да, искам да се отнасяме с толерантност и разбиране. С мекота. Да виждаме, да чуваме другия и да го приемаме. Добре, друго? Да не забравяме, че не сме сами, че сме едно. И че оправията е отговорност на всеки от нас. И още? Ами че наистина начинът да променим нещо, е да променим нещо – първо в нас. И кое е най-важното от тези, сега? Ми… …. ми… приемането. Приемането на всеки такъв, какъвто е. На факта, че е такъв. Само това ли? Не, не само това – а и че е дал, направил най-доброто си, на което е способен в момента.
И последното: как? Искам неща, значи са ми недостатъчни. Като са ми недостатъчни, започвам да ги увеличавам. Как?
Щом изживявам нещо като недостатъчно, означава, че ми липсва, че не го виждам достатъчно в живота си, днес. Т.е. трябва да си покажа, да видя, това, което ме в недостиг. Да увелича присъствието му, днес:
1. Прегледах отново всички разговори, които изреждах по-горе. Но този път търсих думите, които показват съпричастност, разбиране, топлинка, лична отговорност.
Намерих, при това доста.
2. Където можех, се включих и аз. С неща, които аз бих искала да прочета.
3. Огледах се къде, към кого, към какво съм била такава. Към кого съм поглеждала отгоре напоследък?
Намерих. И престанах – това е не точно трудно. По-скоро изисква целенасочено усилие – по-голямо или по-малко, зависи от теб, от ситуацията.
4. Прегледах в какво аз виждам себе си като по-малко, отколкото бих могла да бъда. Т.е. в какво се гледам изотгоре, като нещо не дотам развито.
Ако ме познаваш, знаеш, че това е домакинстването : ))) Така че малко поразчистих в къщи и сготвих топло, вкусно ом-ном-ном.
Тези четири “отговора” на въпроса “какво да направя, за да се чувствам по-добре”, бяха напълно достатъчни, за да си бъда пак себе си.
(а тогава започнаха да ме стигат и такива неща: Храна от камък и от пясъка (Кико, и аз искам в твоя екип : ))))
…..
Ясно е, че в света и в живота ни има от всичко. Ясно е и, че ние си избираме върху какво да се фокусираме. Скоро няма да се уморя да повтарям, че това не означава да се правим, че другото не съществува. Това, че нещо съществува, основание ли е да се потопя в него и да копам дъното? Не е ли по-добре да го виждам, но и да намеря начин да съм ок? Ако аз съм ок, ще мога и да правя неща, да действам, за да променя това, което бих искала да бъде променено.
Ще знам, ще виждам, ще живея, че “има и друг живот”. А това води, вдъхновява и подсказва : )))
Другото хубаво е, че благодарение на това “смачкване” днес, разбрах защо последните седмици изобщо не мога да пиша. За 10 дена имам започнати три споделяния и не мога да завърша нито едно. Причината е, че имаше твърде много острота и сарказъм в това, което пишех. А това не съм аз. Това дава въздействие и сякаш сила, но взима много повече. Взима ми енергията, бодростта, радостта, простора (“ширинето”, Мраче, не ме подкачай за простиране : ))). Възползвам се от силата на остротата, но получавам тъмен, натискащ ме… абе едно такова… почти пълен “бляк”. Няма енергия, няма живец.