Дъ сейм хиър : )))

IT’S WORKIIIIIIIIIING!

Започнах този сайт, за да:
– сме си полезни един на друг, споделяйки собствения си опит
– търсим, анализираме и т.н. на начини да “живеем ок”

Водеше ме (разбирай “престраших се”) желанието ми да благодаря за онова, което аз съм намерила, срещнала, пробвала, научила. И да го дам. “Предай нататък” : )

Първото нещо, което стартирах, беше проекта “Предизвикай се!”. Защо него? Ами защото всеки от нас има по нещо, което иска да направи, но все някак се случва, че не успява. Или дори не започва.
А, по мое си наблюдение, качеството на живот пряко зависи от това дали правим неща, които искаме И, ако не успеем, какво правим после.“Провалите” не са “лошо” нещо. Но спирането след тях, води до застой и други търкаляния “по нанадолу-то”.

Моето предизвикателство беше:

Всеки прекрасен Божи ден, т.е. 365 такива, да рисувам по (поне) една скицичка на нещо, което ме е направило щастлива!

Малко предистория:

• като малка съм рисувала. Не помня да ми е било страст като СТРАСТ. Но винаги е било нещо “мое”.
• може би първият ми ярък детски спомен е как седим с брат ми на кушетката в кухнята, и той (да кажем 4-годишен) рисува кръгчета на стената с химикал. Аз (да кажем 2-годишна) също опитвам, но не става. Помня безсилието и отчаянието си тогава: аз знам какво трябва да направя, правя го, а то не СТАВА! Едно нищо и никакво, абсолютно невъзможно кръгче!!! Не мога И НЕ МОГА!!!!
• единственото обучение по рисуване, което съм имала, е кръжока в 5-ти клас (плюс/минус 1) и часовете по рисуване до 7-ми.
• в 7-ми клас ми хрумна да кандидатствам в Художествената. Даже си намерих някакъв курс, но така и не отидох. Защото реших, че обичам животните повече рисуването и кандидатствах (и учих) Биология.
• от тогава (от преди 25 години) съм рисувала може би 6 пъти – една прерисувана илюстрация от “Тримата мускетари”, Дакси (с въглен) и ето тези неща:
  
• винаги съм си казвала, че ще се върна към рисуването

И така, започнах с моето целенасочено 365-дневно предизвикателство. Без абсолютно никакви амбиции – та моите умения са като за 5-ти клас : )))
В началото ситуацията беше почти като първият ми детски спомен: взимам таблета, но едно кръгче не мога да направя : )))) Но избраната форма на рисуване – скицички, ми позволява да успея и само с чертички, така че: смело напред : )))

Един месец по-късно резултатите са:

1. Рисувам – не само скици
   Снощи-днес нарисувах ето това встрани → Разбира се, че съм използвала снимка. И че Фотошоп е хубаво нещо (има ънду, което си е едно от най-чудесните човешки хрумки). А и че далеч не е перфектната рисунка. Но АЗ бях изключително изненадана, че мога да я нарисувам. Никога не съм рисувала толкова голямо, детайлно (и цялото в косми!) нещо.
   Докато рисувах, научих толкова неща за светлината и за рисуването й, колкото … никога до сега. Самонасочващ се процес на самообучение:
   Първо се чудех как да започна – намерих как. За да продължа, обаче, това вече не вършеше работа. Намерих друг начин. За следващия пас то пък вече не само не ставаше, но и направо разваляше направеното до сега. Изнамерих друга “техника”. Тя стана ненужна (и вредна) за следващия етап и т.н.
   Когато стана готово (не, не е готово като ГОТОВО. Но един Калин отдели години от живота си, за да ме научи, че “враг на доброто е по-доброто”. А друг Калин видя, че не съм си завършила това образование и ме дообработи с “Good Is Good Enough”. Така че го обявих за “готово”. Калини, благодаря ви : ))))), го гледам и… хем съм щастлива и горда (да : )))), хем съм озадачена от хубавия резултат.
   
   Излезе, че мога да нарисувам каквото не мога да нарисувам (?!)
   И че само е трябвало да започна да рисувам, за да започна да рисувам (!)
   
2. Успявам с много повече неща, не само с ежедневното рисуване на скици.
   Подобри ми се време-намирането. Самомотиворането. Увереността. Като цяло ми е по-леко: да завършваш деня си, припомняйки си щастливите моменти, не е шега работа : ))))
3. Други хора се вдъхновиха да последват импулсите си да започнат своите “предизвикателства”!
   Едни – явно, други не. (Миро даже се съгласи “Песента на Хадар” да бъде не само при него, а и тук,). С едни заедно измислихме какви да са условията и формулировките на предизвикателствата им (много съм добра в това, ей! : ))), с други – не. Но това не са сред нещата, които имат значение : ))) Изключително съм щастлива, защото запалих искричка : ))) И много благодарна за възможността: да дам някому нещо, което му е нужно – за да се почувства с живота си по-добре!

В крайна сметка това е – да бъдем приятели с Живота, да се разбираме надълбоко и да си взаимодействаме с лекота. Life Whisperers : ))))

Да, в този месец (пак с подтик от Калин : )))) даже и определение си намерих:
Life Whisperer!
Харесва ли ти? : )))))

Да започне да пише книгата си “Песента на Хадар”. Ще пише до края на годината, всеки ден.  Няма значение колко ще е написал, но ще го прави докато написаното му хареса.

Ще публикува в неговия блог, а тук ще го държим под око : ))))

Успех и удоволствие за него! И кеф за нас : )))

Преди начало:
Благодаря ти, приятелю! Удовлетворението за мен от това, което правиш, е огромно!
Заедно увеличаваме количеството на онова, което ни липсва, за да може да следваме и правим каквото ни гори отвътре.

НАЧАЛО:

“Предизвикай се.

И се предизвиках. И дори започнах предизвикателството. 

По идея на Вяра ето от тук.

 

Но ето и историята.

 

Отдавна си мечтая да напиша книга. По-скоро си мечтая да завърша някоя. Но всеки път стигам донякъде и постепенно жарта изстива. И така докато нова идея не ме грабне и не стигна… пак под кривата круша.

 

Затова чудната идея да предизвикаш себе си и да вземеш света за свидетел в този еднобой ми хареса изключително много.

 

И така, без повече приказки:

 

От днес започвам книгата си “Песента на Хадар”. Ще пиша всеки ден в продължение на три месеца и малко – 96 слънца до края на годината.  Може количеството да е различно, но писането ще е до качество – поне такова, което да харесва на мен.

 

А ти ще ми бъдеш свидетел. А може пък и читател.

 

Публикувам тук първите трепетни редове от днес. Редакцията ще е накрая, така че може да променяме на воля каквото си искаме.

 

Напред и hold the line!”

_____________________________________________________

ПЕСЕНТА НА ХАДАР

На ухо ти Хадар пее…

1.

Трябва да стана.

Сега е времето, в което тя спи. Или поне така предполагам. Идва миг преди изгрева, или миг преди залеза, но никога в дълбоката, влажна нощ, полепнала по лицето ми като парцал от умора. Студено е – щом отгърна спалния си чувал и ръката ми става на висулка. Но не, не ми е студено толкова отвън, колкото вътре, там до хладната топка под сърцето, около която е навит стомахът ми. Не мога да повдигна ръцете си. Нежеланието е най-голямото безсилие.

Нищо не е по-студено от осъзнаването на самотата. Нищо не те вледенява повече от онази горчилка, когато разбереш, че си предаден. Долно, мръсно предаден. Подлостта е това, което убива най-много от човешкото ми… Само като се сетя и ме е страх от себе си – коя съм? Озверях, започнах да мразя, дотам стигнах…

Стъпка ли беше това? Странно изскърцване, тук никъде няма паркет. Самия факт, че съм заключена в нещо като изоставена църква, вече лъха на зловещина. Идеални условия за някое вампирско сериалче, скалъпено и залепено набързо с нелепа любовна драма.

Трябва да стана. Сега, кифло, сега. Хайде, не се мотай, иначе лудата ще дойде.

Леко се надигам и измъквам от чувала. Наоколо е пълен мрак, светлини няма не само в тази руина, но и в цялото село. Всичко тук се върши на звездна светлина, и тук-там лунички.

Добре, хайде да спрем със спомените и да се хванем за работа, а моме? Луничавата сега сигурно се гушка с дебелия й… Не, няма да мисля. Не искам да мисля гадни неща за никого. Ния беше до мен до последно, тя е приятел. Аз я изгоних. Да бъдем честни, а? Колкото и да са наранени чувствата ни… каквото сме си надробили си е наше.

Духам на пръстите си и бавно и безшумно се захващам да сгъвам чувала. Не знам доколко съм тиха, защото зъбите ми тракат като кастанети на фламенко… „студен-ко, студен-ко”…

Движа се бързо като баба ми на два лексотана – нямам кръв, а олово на буци. Ръцете и клепките ми тежат, да не говорим за „Кечуа”-та, дето няма килограм принципно, но точно сега е ега ти гюлето тлъсто.

Стегни се, момиче. Не искаш да изгниеш тук, нали? Затворът на дивата не е най-хубавия хоспис, а пък и не си се сбръчкала още.

Бавно опипвам стената и се движа към ниското коридорче. Всеки път, дори на светло се чуквам в ръба му, разположен безумно на нивото на челото ми и… Оххх, ето пак! Болииии, мамка му! Мълчи, стискай зъби, не трябва да гъкваш!

Изчаквам известно време в мрака, докато лобната болка заглъхне. После се навеждам и започвам да ходя като в старовремски филм за зомбита – само дето не си опирам ръцете в земята. Бавно и тихо стъпвай. Бавно и леко опипвай.

Полъх на вятър ми подсказва, че съм излезнала в голямото помещение. Още малко момиче, кураж – дивата я няма, мога да усетя, когато идва.

Почти се разхълцвам от умиление, когато стари летви докосват ръката ми. Вратата е толкова отдавнашна, че се чудя как се държи… Плюя в шепа и мажа отчаяно ръждясалите панти. Бавно дърпам. За да не издава звук шибания метал, трябва да е движение недоловимо от окото. Движа се като обирджия, внезапно забелязал СОТ-лампичката в ъгъла. Това ако е останал след затварянето на музея. Ох, пак се отвях, стига творила…

Процепът е вече толкова широк, че мога да се промъкна. Напред, напред, мацка, имаш само сантиметри до прага. После бегом надолу по пътеката, а как ще се спускам през скалите не искам да го мисля. Там тя няма да ме стигне, веднъж да се навра в гората.

Стъпка и извъртане, и вече съм от другата страна на вратата. Йес! Си! Уи! Последното трябва да е на френски, та подчертавам у-то.

Мракът вън е на същите валма, прострени върху света като нощно пране. Само крачка и съм до стълбите, чийто ръбове светлеят в околната чернота.

Опа. Нещо… Нещо не е наред.

Гърбът ми изтръпва, хиляди паникьосани мравки се втурват по него, зъбите ми ще изпадат от стискане.

Мила моя, отговори ми.

Защо виждаш стълбите, когато е толкова тъмно?

Опитвам се да направя още една крачка. Последната, и съм вън.

„И ти ли сестрице?”

Бяло, почти безтегловно докосване – воал или длан на рамото ми. Хваната на местопрестъплението.

Напъвам, но кракът ми не помръдва. Не мога да тръгна. Магия или отчаяние не знам, но не мога да направя нито крачка повече.

Студът се е върнал в корема ми. Спирам да се противя.

– Искам да гледам изгрева – изричат хрипливо устните ми, и тези първи за деня думи, прочистват място за сълзите. Сподавям хълцането и докато роня солени капки по каменното си, нетрепващо лице, добавям:

– Ще гледаш ли с мен,

Яно?

 ~ ~ ~

Продължението е тук – Миро го допълва всеки ден!

(Edit: Миро завърши своите 96 слънца предизвикателство!)

Всеки прекрасен Божи ден, т.е. 365 такива, да рисувам по (поне) една скицичка на нещо, което ме е направило щастлива!

(Идеята не е моя – взех си я, че даже поисках и разрешение, от тук, да са живи и здрави.)

Очевидни предимства:
– ще рисувам като дете хD
– в края на деня ще се сещам за всичките щастливости през деня!
– ще имам фън… или поне когато не се ядосвам, че едно кръгче не мога да направя : )))))))))

Предизвикателството:
– да намирам време (щот все повтарям, че нямам)
– да рисувам (щот все повтарям, че искам, ама…)
– да видим дали човек може да има 365 щастливи дни (щот все повтарям, че може, ама доказателство така и нямам)

1. 15 септември 2013

Ей ти, Верче, предизвикателство. Поиска си го. На ти сега…

Винаги съм се шегувала, че когато правя нещо, го правя както трябва. И ето сега, поставих си предизвикателство, избрах да започна на 15-ти септември – нова учебна ми година. Начало на нещото, от което се очаква “да видим дали човек може да има 365 щастливи дни (щот все повтарям, че може, ама доказателство така и нямам)”.

И първият хепи-скеч ден е… денят,  в който Лъчо, кучето-приятел, Слънчевото дете с камара собствени предизвикателства, борецът, живял 11 години в повече, най-сетне е свободен от ограниченията на изстрадалото си тяло и нараняващи преживявания.

Моят Лъч сега озарява небето. Най-сетне е в цялата си сила и енергия в Светлината, тича със скоростта и грацията, които никога не съм виждала с физическите си очи, без да залита и без да го боли нищо, истинските му уши се веят на вятъра и вече може да маха с опашка.

Лети в Светлината, мило мое обичано момче!

……

Трудно мога да си намеря по-страшно предизвикателство от това. И по-прекрасно.

Не знам дали ще успея да ги нарисувам.

……

А също и да се смееш със семейството си, спомняйки си случки и преживелици с него.

И да се смееш, хлипайки, в прегръдка на споделеност и разбиране.

И да застанеш пред вратата на дома си, знаейки, че него го няма вътре, да прошепнеш “Страх ме е да вляза”, и да чуеш прошепнато “Разбирам те”.

И още… но няма да мога да ги нарисувам.

Благодарна съм на това предизвикателство. Защото ме накара да “извадя” отново тези моменти. Иначе, най-вероятно, те щяха да се загубят в болката.

2. 16 септември 2013

3. 17 септември 2013

4. 18 септември 2013

5. 19 септември 2013

6. 20 септември 2013

7. 21 септември 2013

8. 22 септември 2013

9. 23 септември 2013

10. 24 септември 2013

11. 25 септември 2013

12. 26 септември 2013

13. 27 септември 2013

14. 28 септември 2013

15. 29 септември 2013

16. 30 септември 2013

Това чудо с предизвикателствата и скиците наистина работи! Колкото повече аз тук правя и постигам, каквото съм заложила, толкова повече и другаде успявам да правя!

17. 1 октомври 2013

18. 2 октомври 2013

19. 3 октомври 2013

20. 4 октомври 2013

21. 5 октомври 2013

22. 6 октомври 2013

23. 7 октомври 2013

Пък щастието Е, както напомни Кремена Радулова = D

24. 8 октомври 2013

25. 9 октомври 2013

26. 10 октомври 2013

27. 11 октомври 2013

28. 12 октомври 2013

29. 13 октомври 2013

30. 14 октомври 2013

Брутъс и Кейси Андерсон

31. 15 октомври 2013

Един месец. Браво на мен!

И, понеже знам, че това не е точно скица:

32. 16 октомври 2013

33. 17 октомври 2013

34. 18 октомври 2013

35. 19 октомври 2013

36. 20 октомври 2013

37. 21 октомври 2013

38. 22 октомври 2013

39. 23 октомври 2013

40. 24 октомври 2013

41. 25 октомври 2013

42. 26 октомври 2013

43. 27 октомври 2013

44. 28 октомври 2013

45. 29 октомври 2013

46. 30 октомври 2013

47. 31 октомври 2013

48. 1 ноември 2013

49. 2 ноември 2013

50. 3 ноември 2013

51. 4 ноември 2013

52. 5 ноември 2013

53. 6 ноември 2013

54. 7 ноември 2013

55. 8 ноември 2013

56. 9 ноември 2013

57. 10 ноември 2013

58. 11 ноември 2013

59. 12 ноември 2013

60. 13 ноември 2013

61. 14 ноември 2013

62. 15 ноември 2013

63. 16 ноември 2013

64. 17 ноември 2013

65. 18 ноември 2013

66. 19 ноември 2013

67. 20 ноември 2013

69. 22 ноември 2013

70. 23 ноември 2013

71. 24 ноември 2013

72. 25 ноември 2013

73. 26 ноември 2013

74. 27 ноември 2013

75. 28 ноември 2013

76. 29 ноември 2013

77. 30 ноември 2013

78. 1 декември 2013

79. 2 декември 2013

80. 3 декември 2013

81. 4 декември 2013

82. 5 декември 2013

83. 6 декември 2013

84. 7 декември 2013

85. 8 декември 2013

86. 9 декември 2013

87. 10 декември 2013

88. 11 декември 2013

89. 12 декември 2013

90. 13 декември 2013

91. 14 декември 2013

92. 15 декември 2013

93. 16 декември 2013

94. 17 декември 2013

95. 18 декември 2013

96. 19 декември 2013

97. 20 декември 2013

98. 21 декември 2013

99. 22 декември 2013

100. 23 декември 2013

101. 24 декември 2013

102. 25 декември 2013

103. 26 декември 2013

104. 27 декември 2013

105. 28 декември 2013

106. 29 декември 2013

107. 30 декември 2013

108. 31 декември 2013

109. 1 януари 2014

110. 2 януари 2014

111. 3 януари 2014

112. 4 януари 2014

113. 5 януари 2014

114. 6 януари 2014

115. 7 януари 2014

116. 8 януари 2014

117. 9 януари 2014

118. 10 януари 2014

119. 11 януари 2014

120. 12 януари 2014

121. 13 януари 2014

122. 14 януари 2014

123. 15 януари 2014

124. 16 януари 2014

125. 17 януари 2014

126. 18 януари 2014

127. 19 януари 2014

128. 20 януари 2014

129. 21 януари 2014

130. 22 януари 2014

131. 23 януари 2014

132. 24 януари 2014

133. 25 януари 2014

134. 26 януари 2014

135. 27 януари 2014

136. 28 януари 2014

137. 29 януари 2014

138. 30 януари 2014

139. 31 януари 2014

140. 1 февруари 2014

141. 2 февруари 2014

142. 3 февруари 2014

143. 4 февруари 2014

Мойто “A look back”

144. 5 февруари 2014

145. 6 февруари 2014

146. 7 февруари 2014

–> 100happydays.com/

147. 8 февруари 2014

–> Nurse mare foals, или за вътрешните ни самоубийства

148. 9 февруари 2014

149. 10 февруари 2014

150. 11 февруари 2014

151. 12 февруари 2014

152. 13 февруари 2014

153. 14 февруари 2014

154. 15 февруари 2014

155. 16 февруари 2014

156. 17 февруари 2014

157. 18 февруари 2014

158. 19 февруари 2014

159. 20 февруари 2014

160. 21 февруари 2014

161. 22 февруари 2014

162. 23 февруари 2014

163. 24 февруари 2014

164. 25 февруари 2014

165. 26 февруари 2014

166. 27 февруари 2014

Ponta da Piedade в Google images и Google Maps.

167. 28 февруари 2014

168. 1 март 2014

169. 2 март 2014

The Minimalism game по моему

170. 3 март 2014

171. 4 март 2014

172. 5 март 2014

173. 6 март 2014

174. 7 март 2014

175. 8 март 2014

176. 9 март 2014

177. 10 март 2014

178. 11 март 2014

179. 12 март 2014

.

.

.

221. 23 април 2014

222. 24 април 2014

223. 25 април 2014

224. 26 април 2014

225. 27 април 2014

226. 28 април 2014

227. 29 април 2014

228. 30 април 2014

229. 1 май 2014

230. 2 май 2014

231. 3 май 2014

231. 4 май 2014

.

.

.

242. 15 май 2014

.

.

.

244. 17 май 2014

245. 18 май 2014

.

.

.

308. 21 юли 2014

309. 22 юли 2014

.

.

.

365.

365-те дни изминаха.
Задачата на предизвикателството е изпълнена, макар и самото то да не е.

Не е, защото не рисувах “всеки прекрасен Божи ден, т.е. 365 такива”.

И е, защото:
– започнах да рисувам
– успявах да намирам време
– дори когато не рисувах, отбелязвах писмено “нещо, което ме е направило щастлива”

Защо спрях след 231-вата скица, е интересен въпрос.

Една от причините е, че кучето ни се загуби. И издирването й ми отнемаше 24 часа от денонощието. И, след като беше намерена, аз рухнах от изтощение. И така се събраха достатъчно много дни, в които нямаше как да рисувам. И много скици, които трябваше да намеря време как да наваксам – а имах да наваксвам и с работата си.
После дойде гледането на лястовичките – денем се грижех за тях, нощем работех. И окончателно минах в режим “водя си записки – ще рисувам, като ми остане време”.

Другата причина е, че рисуването им вече не беше същото удоволствие. Беше се превърнало от игра в задължение.

Има и още нещо – толкова насериозно го бях взела, че исках всяко едно “щастие” да е различно. Не исках да се повтарят. А такива, повтарящи се, всъщност трябваше да има много. Най-вече онези, които включват капките дъжд в листата на дърветата, слънцето, играещо по скулите ми, вятъра, разхлаждащ кожата ми, планината, полето, кучето, кучето, планината, слънцето, вятъра, ятото врабци, цветята, планината, облаците, бурята, планината… И идеите – щастието от добрата идея, от намереният начин да се разреши дадена задача, да се излезе от дадена ситуация.
Всяко едно от тези повтарящи се, всъщност е различно от другите. Но на скиците щяха да изглеждат еднакви, а аз не исках.

А това да отхвърля нещо, което ми е доставило удоволствие и ме е накарало да се смея с глас сама, просто убиваше забавлението от предизвикателството.

Много ценен опит – когато загубиш радостта, не забравяй да промениш нещата… или да ги пуснеш.

И така – всеки, разбира се, е свободен да си го брои както му е кеф. За мен предизивкателството беше успешно.
Включително в частта “може ли да бъдем щастливи всеки ден”. Да, може! Дори и в най-тежките дни – та то самото предизвикателство започна в деня, в който Лъчо, доберманът-приятел, си отиде от този свят.

Сега какво следва?
Не знам – може да нарисувам следващите 134 дни. Или всяка седмица да рисувам нещо “истински”, не просто като скица. Не знам още.