…. и няма край, и няма край на шир и длъж!

~ ~ ~ ~

Свобода.

Това е думата за тази година.

СВОБОДА

~ ~ ~ ~

Не мога да отделя тази от миналата. Не е точно вярно, но всичките ми години се стичаха, носейки натрупванията си, за да мине интензивният катарзис на 2012-та. С всички въпроси “това мое ли е? аз ли мисля така? истина ли е за мен?” и изчистване на онова, което не припознавам вътре, дълбоко в себе си.

Всичките ми години вляха себе си в тази дълбока, отсяваща, пречистваща 2012-та. А тя разстла резултата си, за да създаде нова, различна основа за онова, което тепърва започва.

Всеки момент от живота е резултат от всички минали моменти, да. Но представете си пясъчен часовник. Стеснението в средата е 2012-та. В горната му част са всички минали преди нея години. Те се струпват там, тя преработва онова, което носят, и го пуска – за да започне да покрива новата плоскост, новите хоризонти.

Разбира се, че не казвам “това е окончателното изчистване и край – вече блестя в божественото съвършенството” : )))))  Процесът е вечен. Откриването на истинското и светлото ни продължава, тече, разкрива. Непрестанно.

~ ~ ~ ~

Думата за тази, 2013-та, година, е Свобода.

Свободата е в Обичта.

Намерената обич към всяко едно нещо, добавя свобода в мен. Защото първо дава свобода на него. Свобода да бъде каквото е.

Теоритично звучи, нали? Толкова сме свикнали обичта ни да изисква, да поставя условия, да използва.

Ето набързо само някои от по-тежките ключови “проблеми”:

С Обичта няма “раздяла”. Ако нещо … някой… си отиде от теб, това (както и всичко друго) променя само пътищата ви. Не променя обичта ти. Ако те боли… заобичай го истински най-сетне. Обичта не боли. Болката идва от другаде – от желанието нещо да продължи вечно, или пък да бъде наше, да остане с нас, от страха, че няма да получаваме повече онова, което ни е харесвало, от това, че сме отхвърлени и т.н. Това очевидно не е “боли ме, защото го обичам”, а “боли ме, защото не се обичам”. Освободи го от своите нужди, претенции и зависимости – и ще олекне на всички. Приеми правото му на избор – неговият избор си е съвършен за него. Можеш ли да приемеш “грешният” според теб избор? А можеш ли да не го наричаш “грешен”?

Знам какво говоря.

От мен си отидоха любими мои, отидоха си и приятели: някои си отидоха от този свят, други си отидоха, продължавайки в него.

Но няма да говорим за това сега. Важното е, че когато останеш в Обичта, тогава можеш да освободиш тях. Направиш ли го, оказва се, че свободният си ти.

Другият труден, труден момент… взривяването ми отвътре от всички изверги, насилници и други степени на падения… към деца, към възрастни, към животни, към всички ни, към Земята, към…

“Love is the answer”, пеят много посланници. Теоритично, отново. Нали?
Как да отговориш с обич на някой, който пребива дете? Или дере животно живо?

Ами като прегърнеш факта, че той е също толкова несъвършен, колкото си ти. Всички правим онова, което смятаме за правилно, за възможно в момента. Всяка наша постъпка е най-доброто, което можем сега. Тяхното най-добро е варварско в моите очи точно толкова, колкото моето най-добро е варварско в очите на други. Те не са различни от мен.

Това е приемане, което разтоварва. Разтоварва мен. Обич към онова, което всички сме. Това освобождава. Освобождаването отваря простор и врати – за да мога да правя по-пълноценно нещата, които смятам, че ще донесат промяна.

И това е много трудна и дълбока тема. И пак минавам само по крайчето й. Но важното е, че обичта в приемането, дава свобода за промяна.

Това са реални неща, от моя живот, моята опитност – сблъсках се с насилие над дете, както и с жестокост към животни. И установих, че и аз правя същото… в друг, макар и малко по-нежен и завоалиран план. Аз не съм различна от никого. Аз реагирам по-бързо и лесно на “добро”, отколкото на “лошо”. Резултата от потока “добро” към мен, дава по-бързи “добри” резултати, отколкото обратното. Така че обвинението, агресията, гнева, отричането, желанието за възмездие или каквото там друго, не са отговорът. Обичта е. Обичам те, Верче-другите, прости ми и бъди простена.

~ ~ ~ ~

Думата за тази, 2013-та, година, е Свобода.

Свободата е в Обичта.

За нея минах през “загуби”, през нови хоризонти, пътувах, загубих себе си, в известен смисъл загубих професията си.

Срещнах нови спътници, нови водачи, нови сили. Осмелих се в нови неща.

Видях онези до мен по нов начин.

Да видим всичко това на какво различно ще отвори място през 2014-та.

~ ~ ~ ~

Благодаря ви, всички мои моменти, срещи, спътници, предизвикателства, камъчета в обувката, мигове на откровение

Не, това не е добро начало, ще пробвам така:

Днес съм смачкана. Един от онези дни, в които всичко ми въздейства и има потенциала да ме забива надолу. Гледам как приятели се впускат в разговори, в които човек застава срещу човека. В които човек осъжда другите, защото не ги разбира, не ги харесва, тъпи са, извратени са, недостойни са. В които няколко човеци, подкрепени един от друг, мачкат някого – по същите причини. В които човеци пожелават смъртта, по особено мъчителен начин, на други човеци, защото те са причинили смърт, по особено мъчителен начин. В които предвкусват откриването на ловния сезон. В които един по един, в безпогрешността на човек, седнал пред монитора, се надсмиват над болка и излагащи, “смешни” ситуации. В които всеки си говори, малцина изобщо опитват да слушат, камо ли да чуят. В които все се обяснява, че държавата е скапана, обществото е скапано… ми то обществото празно – всички сме отвън и го гледаме какво е скапано, за разлика от нас…

И ми се сгърчва сърцето.

Господи, такива ли сме? Или сме … какви?

Е, да. И такива сме.

А ти, Верче, кога се издигна толкова над останалите, че започна да ги съдиш? Така де, да ги оценяваш, то ‘се тая.
Не се измъквай с това, че искаш хората да са толерантни, да взаимодействат с желание за разбиране, за приемане и т.н. За да си сега в това състояние, означава, че ти не го правиш всичкото това.

…..

Ок. Видях се.

…..

Добре, а сега какво?

Първата стъпка я имам – отчетох какво ми е.

Следващата също е налице – това не ме кара да се чувствам добре, изсмуква ме. Искам друго.

После: какво искам? Да, искам да се отнасяме с толерантност и разбиране. С мекота. Да виждаме, да чуваме другия и да го приемаме. Добре, друго? Да не забравяме, че не сме сами, че сме едно. И че оправията е отговорност на всеки от нас. И още? Ами че наистина начинът да променим нещо, е да променим нещо – първо в нас. И кое е най-важното от тези, сега? Ми… …. ми… приемането. Приемането на всеки такъв, какъвто е. На факта, че е такъв. Само това ли? Не, не само това – а и че е дал, направил най-доброто си, на което е способен в момента.

И последното: как? Искам неща, значи са ми недостатъчни. Като са ми недостатъчни, започвам да ги увеличавам. Как?
Щом изживявам нещо като недостатъчно, означава, че ми липсва, че не го виждам достатъчно в живота си, днес. Т.е. трябва да си покажа, да видя, това, което ме в недостиг. Да увелича присъствието му, днес:

1. Прегледах отново всички разговори, които изреждах по-горе. Но този път търсих думите, които показват съпричастност, разбиране, топлинка, лична отговорност.
Намерих, при това доста.
2. Където можех, се включих и аз. С неща, които аз бих искала да прочета.
3. Огледах се къде, към кого, към какво съм била такава. Към кого съм поглеждала отгоре напоследък?
Намерих. И престанах – това е не точно трудно. По-скоро изисква целенасочено усилие – по-голямо или по-малко, зависи от теб, от ситуацията.
4. Прегледах в какво аз виждам себе си като по-малко, отколкото бих могла да бъда. Т.е. в какво се гледам изотгоре, като нещо не дотам развито.
Ако ме познаваш, знаеш, че това е домакинстването : ))) Така че малко поразчистих в къщи и сготвих топло, вкусно ом-ном-ном.

Тези четири “отговора” на въпроса “какво да направя, за да се чувствам по-добре”, бяха напълно достатъчни, за да си бъда пак себе си.

(а тогава започнаха да ме стигат и такива неща: Храна от камък и от пясъка (Кико, и аз искам в твоя екип : ))))

…..

Ясно е, че в света и в живота ни има от всичко. Ясно е и, че ние си избираме върху какво да се фокусираме. Скоро няма да се уморя да повтарям, че това не означава да се правим, че другото не съществува. Това, че нещо съществува, основание ли е да се потопя в него и да копам дъното? Не е ли по-добре да го виждам, но и да намеря начин да съм ок? Ако аз съм ок, ще мога и да правя неща, да действам, за да променя това, което бих искала да бъде променено.
Ще знам, ще виждам, ще живея, че “има и друг живот”. А това води, вдъхновява и подсказва : )))

Другото хубаво е, че благодарение на това “смачкване” днес, разбрах защо последните седмици изобщо не мога да пиша. За 10 дена имам започнати три споделяния и не мога да завърша нито едно. Причината е, че имаше твърде много острота и сарказъм в това, което пишех. А това не съм аз. Това дава въздействие и сякаш сила, но взима много повече. Взима ми енергията, бодростта, радостта, простора (“ширинето”, Мраче, не ме подкачай за простиране : ))). Възползвам се от силата на остротата, но получавам тъмен, натискащ ме… абе едно такова… почти пълен “бляк”. Няма енергия, няма живец.

Много често срещам отношение от типа “Разкарай ги тия ню ейдж глупости”. Не, не конкретно към мен, а ей така, хвърлени някъде и нанякъде. Започнах да се заглеждам, заслушвам и зачитам в тях: защо, аджеба, така смята тоз убав народ?

Има най-различни групи хора, споделящи това отношение. Изключително разнообразие! От такива, на които им намирисва на окултно и езотерично и от това веднагически ги хваща уртикарията, до такива, които се занимават с окултно и езотерично… и пак ги хваща. Има и хора умерени, има и папагали, има и безкрайно любопитни и с отворени умове и сърца. Хора изключително интелигентни, на които не мога дори да помисля да им драпам по малкия пръст, и хора, на които моят им е високо. Такива, на които са им доказали, че това са глупости, и такива, на които не са им доказали, че това са истински неща. Като казвам “всякакви” имам предвид точно това: всякакви.

Донякъде са ми интересни специалистите, учените, практиците – онези, които реално се занимават в области, в чиито обхват влиза изследването и използването на т.нар. “позитивно мислене”. Различни видове психолози, психиатри, педагози, консултанти, лечители и т.н. Но интересът ми към тях изстива бързо – обикновено стигам до извода, че не са… как да го кажа политически коректно…. не са се задълбочили в темата, преди да дават категорични мнения. Тогава просто обръщам гръб и отивам да давам безценното си време някъде другаде.

Най-интересни обаче са ми онези, които са изживяли разочарованието от “позитивното мислене”. Онези, които са видяли живота – техния или на техни близки – да тръгва надолу, заради него. Защо? Какво аз виждам различно от тях? Защо при тях нещата работят различно? Така де, защо не работят.

Имам едно предположение, засега. Доколкото мога да анализирам различните лични разговори, прочетени неща и т.н., проблемът е един. Да го наречем синдром “Щраус в беда”.

По непонятна за мен причина, за някои хора позитивно мислене означава да си повтаряш, че всичко е наред, че си щастлив, здрав, красив и богат. Само толкова.

Реве ти се от обида, но си повтаряш, че си щастлив.
Боли те неимоверно, но си повтаряш, че си здрав.
Не можеш да си купиш хляб, но си повтаряш, че си богат.
Мъжът ти (защото повечето “практикуващи” са жени, нали? : ) си има две любовници, не изтрезнява по-често от веднъж годишно и децата са хванали кривия път, но си повтаряш, че всичко е наред.
Гледаш репортаж от дом за сираци, но си повтаряш, че слънцето грее и птички пеят.

Щраус в беда: ще си заровим главата в пясъка и ще се правим, че нищо не се случва.

Като партизани на разпит ще отричаме до последно, т.е. докато живеенето не ни разстреля.

. . .

А майката му е да приемеш, че нещата са такива, каквито са. Фактите са си факти – не можеш да промениш това. Да, в тази каша си, и това си е самата истина. Абсурдно е да се правиш, че не е. Че го няма, че не съществува. Ама “да приемеш” не означава да смотолевиш “дамъжътмимиизневерява” и да продължиш ожесточено да търкаш най-важното в живота ти петно на кухненския плот: “азсъмщастлива, азсъмщастлива”. А “Да, мъжът ми ми изневерява. Това е факт и аз съм ок с него”. Основното е да престанеш да се бориш с факта, че нещо съществува и/или да бягаш от него. (Майсторлъкът идва, когато можеш да кажеш “Благодаря!”, ама за това ще си приказваме друг път, че не му се вижда края иначе.)

След като си приел, вече следва да поискаш да бъдат други. Не да поискаш, а да ПОИСКАШ.

А после – и да направиш нещо адекватно по въпроса.

Страшно е да последваш тези три стъпки. Защото означава да се промениш. Да си поемеш отговорността за това, което ти с случва. Вероятно това е причина, поради която хората скипват първите две стъпки и се отдават на третата в някакъв сакат вариант: всичкоенаред, всичкоенаред, всичкоенаред, всичкоенаред.

Да, знам аргумента, че гуру-тата на позитивизма така казват (например Луиз Хей). Ама не е вярно. Не казват така. Нито тя, нито Абрахам, нито никой, когото съм чела или слушала. Това го има написано и казано само в критиките на “позитивното мислене”.

Но това какво всъщност казват и как да го приложим на практика, както казва Михаел Енде, е друга приказка и тя ще бъде разказана другаде.

(ахтунг! спойлер:
Всъщност много, много хора използват “позитивното мислене”. Без хич да го наричат някак. И това са успешните хора. Ръководствата са за останалите.)

П.С. Малко ми е болно от тона, който използвам на моменти… Твърде груб, твърде саркастичен за собствения ми вкус, и за отношението, което имам към всички търсещи. А и не-търсещи. Но го оставям. Така си дойде… Може би пък да е по-разбираемо така? Оставям го – а причините ще си ги търся отделно.