И, вместо да умре, както се полага на такова нищо и никакво осиротяло врабче, той се е изхитрил да бъде намерен от човек. И този човек му е намерил детска ясла, която разполага с бавачки дори за най-обикновените сред най-обикновените.

От точно този момент, той е врабче с име.

Такива ясли има в… има в… ами има само едни.  Защото дори и най-обикновеното врабче, по природен и човешки закон, си е диво животно. А дивите животни не може да ги гледаш току-така където ти падне (“Драги ми Господине”, би добавил Сър Едуард). Трябва си специално място, което е одобрено, прономеровано и прошнуровано от Държавата на човеците.

И Сър Едуард имаше необикновения късмет да осиротее точно когато вече имаше такава прошнурована ясла. А към яслата има и детска градина. И начално училище. И ВУЗ и след-дипломна квалификация. И санаториум и служба по въпросите на бежанците, бедствията и авариите и какво ли още не. Има и болница с много специални лекари: едни такива, диви. Даже се говори, че били правили операция на крило на лястовица, нищо че и тя е НОНН (най-обикновена, нищо и никаква) лястовица.

Новият дом на Сър Едуард се наричаше (а и още се нарича) фондация “Дивите животни”. А лекарите са много “Добро хрумване”. Не, не е шега – та кой би се шегувал с диви лекари?!

И Сър Едуард порасна, заякна и отлетя на свобода. Да, беше малко странно всичко. И светът изведнъж стана много голям и страшен, но пък всикчи толкова казваха, че е хубав. И той отлетя. Скри се в Шубрака, а после и в Царевицата – за да обмисли как и откъде да го подхване този Свят, дето всички му казваха, че бил хубав.

~ ~ ~ ~ ~

Ок. Ама кой го интересува съдбата на това врабче, че да се взима всемирен ресурс и да се пишат думи и думи за него, ще попита заетият сериозен Съвременен Човек.

Честно ли да му отговоря? Да – всеки би трябвало да го интересува.

И не защото всеки трябва, и се очаква, да се интересува от диви животни, както се интересуват дивите бавачки и добре хрумналите лекари. Съвсем не! (“Драги ми Господине”, би добавил Сър Едуард.)

Но всички се интересуват от това има ли, и как се отглеждат… не, не НОНН врабци, а хора, които (първо) не са безучастни към другия, и (второ) вярват във важността на всеки един – и на себе си, и на другите – нязавизимо колко малки НОНН хорица са.

Рецепта за отглеждане не давам, въпреки че знам някои съставки. Но ето един сценарий, който много успешно вкисва бирата… опс, друга беше думата… убива закваската на зреенето на такива хора:

Хубав, летен ден. Учудващо, направо приятно изненадващо прохладен. Аха, и да стане привечер. Вървят младо момиче, хвнало за ръчица малко момченце. Чакай, чакай – младото момиче е майка му, вижда се в очите й, в усмивката, в изправените по атласовски рамене.

Момченцето тика едно от ония шумни търкала на пръчка, дето предизвикват колкото усмивки, толкова и свити устни. Момченцето няма и да ги забележи – неговият свят е даден от мама и то гледа в захлас своята шумотевица. Изведнъж спира, пуска дръжката й и се опитва да отиде встрани, дърпайки неговия свят за ръката. Мама и тя се навежда, и двамата гледат едно малко, голо пиле, отпуснато на затоплените плочки на пътеката.

[Вариант 1]

Тя рязко се изправя и повлича малкия, здраво задържайки го за ръката. Той е малък – ще забрави. Нищо, че сега опитва да остане, да хване и задържи птичето, нищо че очите му вече се пълнят със сълзи. Той ще забрави. Това правят децата. А тя нищо не може да направи за това пиле, само то й липсва на главата.

[Край]

[Вариант 2]

Двамата стоят надвесени над малкото телце. Мама не знае какво да направи. Не може да тръгне, не може да остане. Очите на сина й се обръщат към нея, светли, несъмняващи се, загрижени и уверени. “Ти всичко можеш, ти сега ще го спасиш, ти. Мамо.”

Тя го взима и двамата забързват към къщи. Той й помага – изтичва да донесе пиратския сандък, в който пази съкровищата си (тях ги слага предвидливо под възглавницата). Правят му гнезденце, слагат го вътре. Гнезденцето е малко – дори в детските ръчички изглежда мъничко. Слагат пиленцето вътре и то потъва в това огромно гнездо.

Мама е приготвила трошички хляб и опитва да нахрани пилето. То не иска да яде. Опитва пак. То не иска. Пак. Не.

Отива да сложи пилето (не това, друго пиле) да се вари за вечеря.
Връща се, опитва пак, птичето не иска. Слага му капачка с водичка.

Отива да нареже добавките за супата.
Опитва пак. Не ще.

Ръцете й трепярят, не помни сложи ли всички подправки, или не ги сложи.
Опитва пак. То е съвсем отпуснато.

Прави една съвсем ненужна оборка на детската стая, намества възглавницата, че нещо се е разместила.
Опитва. Не става. Сеща се и успява да отвори клюнчето. След третия опит успява и да го задържи така, че да бутне вътре хлебче. Пуска клюнчето. И нищо – то не преглъща.

Вечерята е готова, масата – педантично подредена. Татко се е прибрал, а момченцето на няколко пъти тайно опитва да даде на пилето кроасан, бискивитка и желирано мече – тези неща преди вечеря се ядат тайно.

…

На другата вечер тя изпраща таткото да погребе телцето в градинките някъде, може би под розите на съседния блок. И крие слъзите си от въпроса “Мамо, защо стана така?”.

[Край]

[Вариант 3]

Малкият е заинтригуван и въодушавен.
– Това е бебе пиленце, Слънце. То е по-мъничко от теб. Паднало е от гнездото си… да, къщичката му, там то живее и там мама и татко го хранят. Сега не може да се върне самичък, защото не може да лети – няма си перца.

Момченцето е спокойно, защото мама ще се погрижи тази приказка да продължи – тя винаги го прави.

И тя опитва. Взима телефона си в ръка, набира 112.
“Госпожо, сигналът ви е приет. Но ние нямаме служба, която да направи нещо. Потърсете другаде.”

Гугъл, цък, цък, цък. Разговор с институция, после – със спасителен център.

Мама разбира, че тяхното новонамерено сиротниче може би е врабче, че е много малко и не може да подхвръква даже, че трябва да намери гнездото и да го върне там. Но гнездо мама не успява да намери. Тогава говори отново по телефона и разбра, че трябва да бъде транспортирано до Спасителния център в Стара Загора. Това може да го направи РИОСВ. Или тя, или нейни приятели. РИОСВ ще го изпратят по автобус – нямат специализиран транспорт. Тя също не може да го закара сама, може би ще трябва да го изпрати като пратка – и тя по автобус. Разбра и, че то е толкова малко, че може да не оцелее – в автобуса може да е или твърде топло или твърде студено. Друго, което разбра, беше че докато стигне Центъра, ще мине много време, а то трябва да яде непрекъснато, а и кой знае от колко време лежи тук – много изтощено изглежда.

Разбра и още нещо: в Центъра се грижат само за защитени видове. И нейното врабче има късмет, че още никой не може да каже от кой вид е – защитен, или незащитен. Мама се смръзна, като се попита какво би станало, ако за врабчето й се знаеше, че не е от защитен вид.

Тя беше НОНН майка – представи си, че някой ден някой може да прецени, че и нейното дете е най-обикновено, и то точно когато има нужда от помощ.

Изведнъж това врабче беше вече нейно “детенце” – нейно и на мъжа й, двама НОНН човечета в света на големите, различните и специалните.

Независимо дали Държавата е записала някъде защитено ли е или не е защитено, тя щеше да го защити – от котките, глада, слънцето… и човешките решения. Взе го много нежно, хвана подадената от сина й ръка, и забърза към къщи. Още по пътя в главата й се строяваха планове. И вече виждаше как ще направят мъничко гнезденце от сандъка за съкровища на малкия.

[Край]

Не драматизирам. Има и още и още реални за случване варианти със същия край. Те може да включват ветеринарни клиники, съвети от приятелки, клипчета от ютюб. И много, много, много добри намерения. И почти винаги са гарнирани с неподходяща храна, неадекватни грижи и неразбиране какво е диво животно и какво означава да му помогнем да си остане диво.

Затова, за да защитим вярата си, че всеки има право на живот и шанс, за да не я счупим у децата си,
За да не се сблъскваме с неминуемото безсилие, задето нямаме знанията и уменията, за да помогнем,
За да не избождаме очи, вместо да изписваме вежди – от незнание и неразбиране,

Помогнете да се случи “Центърът за (всякакви) диви животни” край София:
Подпишете петияцията
Подкрепете усилията на фондация “Дивите животни”.

И най-важното: нека се опитаме да си представим, че всеки има нашето право на живот, на неговия си живот.