Какво означава “да се фокусираш върху”? Да се насочиш натам с всичкото си. Включая мисълта. Нали? Не мислиш за глупости, просължаваш напред и действаш за успеха/добрият изход.

Мисля, че говорим за едно и също, само дето ти си алергизиран от кухи лейки : )))) И всячески избягваш вероятността да попаднеш в една графа с тях : ))))

(Всъщност с примери много по-лесно би могло да се илюстрира това : )

“Мисля си, че всъщност има една още по-основна причина да не се справим с позитивно мислене. И то е ако всъщност не знаем какво точно искаме…”

Това, готова съм да се обзаложа, е просто страх “да посмееш”. ПОИСКВАМЕ нещо, но не смеем да си го формулираме истински. Правим го заобиколно, неясно, нецяло, по-скромно. Ти поиска ли си работа, която те вдъхновява, в която дарбите ти носят полза и удовлетворение за теб, за партньорите ти, за близките ти, че и целия свят (представи си какво нахалство! : ))), носи ти пари за всичко, което може да ти хрумне (че и отгоре), имаш време за семейството и за себе си и всички останали неща, които те палят, в която се развиваш непрекъснато и намираш хъс всеки ден? М? Без компромиси и “айде по-кротко, а”? Моят опит и наблюдения са, че не толкова не знаем какво искаме. Знаем, и още как – то отвътре си напира онова, което искаме да изживяваме. А че просто си го искаме мъгляво, частично и скромно.

“И все пак – сори за офтопик-а – когато си в голяма чернилка не ти се прави нищо, да не говорим за опити. Тогава какво правиш, поне за да излезеш от блатото?”

Много зависи. Последното нещо, което е възможно в такава чернилка, е да си кажеш “Аз съм ок!” и всичко да се оправи. Ще опитам накратичко: важно е направиш мъничка стъпчица към това да се почувстваш по-добре. Дори да не е във връзка с конкретната чернилка.
Това може да бъде:
– от “ок, гадно ми е, нищо не искам и нищо-няма-да-правя” – това отпуска напрежението от осъзнаването, че все пак от теб се очаква да правиш нещо и да си пълноценен. А малкото облекчение отваря място за следваща малка стъпка.
– и “нищо не искам, нищо не мога, не ме интересува. Господи, оправяй се ти с това.” – същата схема.
– до нещо малоумно като “ще се коронясам за крал на самозатрилите се и ще изисквам от всички крепостни да ме хранят с черен хайвер, черен хляб, черна водка и торта гараш” – това може да те усмихне, пък усмихването разведрява и пак отваря място за нова малка стъпчица.
След като има малко отпускане или разведряване, вече може и на някакво действие да си способен. Примерно да погледнеш небето и да си кажеш, че май харесваше този син цвят. Или дори да се насилиш да се покажеш навън, да затвориш очи и да усетиш слънцето по бузите си. Или вятъра. Или да се вслушаш в шумоленето на дърветата, смеха на дете и т.н. И да си кажеш, че това е много хубаво.
По-нататък ще можеш още една стъпка и т.н.

Т.е. може би е възможно, но е малко вероятно от раз да започнеш да скачаш и летиш със звънък смях, творейки чудеса. Но е напълно реално с миниатюрни крачици да се поповдигаш. Те могат да бъдат и не-толкова-положителни : ) Примерно едно велико, грандиозно избухване може да свърши чудесна работа на отпускане : ))))

Ще рискувам да стане твърде дълго това, но за да облека горното в някакъв пример, ще ти разкажа за моето вчера.

Сутринта рано трябваше да занеса едно старо, болно коте на лекар. После да отида в Адгор. Лъчо си отиде преди 10 дена и от тогава не мога да се наспивам добре – станах много трудно, по-късно от нужното ми. Не можах да се изкъпя, защото нямахме топла вода и нямах време да топля. Мисълта, че ще имам още едно преживяване, свързано със същество в спешно и критично състояние, може би на края на дните си, че ще отида в клиниката, където за последно видях Лъчо, ме .. сещаш се. Бях като призрак, равна откъм емоция и закопана под морското равнище и с няколкотонна канара отгоре ми.

Оставих котето при ветеринарите, тръгнах… и нищо не ми се правеше, никъде не ми се ходеше – нито в къщи, нито при конете, нито никъде. Някак полусъзнателно, по-скоро по течението, отколкото като някакво решение, тръгнах към Адгор. Даже музика не ми се слушаше – а тя ми е бойното средство за повдигане. Ама и тишина не ми се слушаше.

Карам и си мисля колко ми е скапано и черно и отровено. Казах си обаче и че котето все пак е в добри ръце (ето ти мъничко облекчение). Някаква миниатюрна, тихичка част от мозъка ми отбеляза, че минавам на зиг-заг центъра на София в пиков час, но все пак няма отчайващи тапи и висене в задръствания (второ облекчение). Отбелязвам си, че в 11:30 в Адгор ще ме чака за езда Нели, и тя има много прекрасни преживелици да ми разказва – а това ще е приятно и, най-важното, няма да изисква от мен нищо (още облекчение).

Вече съм почти в Железница – този път много го обичам… по принцип. Но сега нищо не ми трепва, защото в мен няма нищо, което да затрепне. Минавам покрай една окосена поляна, която се качва по едно склонче и се губи в гората. Онова отвътре-ми отбелязва, че много искам да легна на земята, на тревата, на прохладата й. В първият момент не правя нищо – не спирам. Но няколкото облекчения до тук са отворили малко местенце поне да намаля. Намляйки, пак по-скоро по инерция, отколкото заради решение, спирам. Вяло се чудя мога ли да оставя колата на тесния банкет, безопасно ли ще е. Това насочва мисълта ми в друга посока – нищо общо с мен, т.е. с това, че съм потънала барабар с всичките си гемии. И тогава се сещам, че съм с кола, която все пак и за офроуд е правена. Свих от пътя и се качих по полянката.

Слязох от колата, седнах на земята. След малко взех от раницата си една свещичка. Запалих я. Имах половин кашкавалка – оставих от нея на съществата, дето щъкат по тази поляна. Запалих и една ароматна клечица – имам половин дузина в раницата, останали от не помня кога. Поседях така. Съблякох се, легнах на тревата. След малко вече си пуснах Дева Премал от телефона. (Усещаш ли как се надграждат сами? Малко по-доброто състояние води до възможност да имаш желание за нещичко. А то пък води още.) Пуснах си една медитация на Ясен Николов – “Любов или не-любов” – къде имаш любов в тялото си, и къде недостиг. Каква част обичаш, каква не. А в ежедневието си? А в живота си? В каква област имаш недостиг на любов? Започни да я даваш (да, липсващата). Давайки я, тя се увеличава. (Виждаш ли вече разликата в състоянието ми?)
И така, след час и половина, си тръгнах от поляната вече напълно себе си.

Това е кратка схема на излизане от чернилка. Тя може да отнеме и много повече време – ден, три, седмица, повече. И да има различни характеристики. Но е една и съща: нещо мъничко, за да се почувстваш по-добре. Като то не е задължително да е “добро”, “светло”, “позитовно”. Просто нещо, което ще те оптпусне, ще ти свали напрежение, ще даде въздух и т.н. А “по-добрето” ще позволи още и т.н.

Спирам : ))) Но така се получава, като задаваш въпрос : )))))