“Щраус в беда” или Позитивното като идиотия.

ostrich-in-distress

Много често срещам отношение от типа “Разкарай ги тия ню ейдж глупости”. Не, не конкретно към мен, а ей така, хвърлени някъде и нанякъде. Започнах да се заглеждам, заслушвам и зачитам в тях: защо, аджеба, така смята тоз убав народ?

Има най-различни групи хора, споделящи това отношение. Изключително разнообразие! От такива, на които им намирисва на окултно и езотерично и от това веднагически ги хваща уртикарията, до такива, които се занимават с окултно и езотерично… и пак ги хваща. Има и хора умерени, има и папагали, има и безкрайно любопитни и с отворени умове и сърца. Хора изключително интелигентни, на които не мога дори да помисля да им драпам по малкия пръст, и хора, на които моят им е високо. Такива, на които са им доказали, че това са глупости, и такива, на които не са им доказали, че това са истински неща. Като казвам “всякакви” имам предвид точно това: всякакви.

Донякъде са ми интересни специалистите, учените, практиците – онези, които реално се занимават в области, в чиито обхват влиза изследването и използването на т.нар. “позитивно мислене”. Различни видове психолози, психиатри, педагози, консултанти, лечители и т.н. Но интересът ми към тях изстива бързо – обикновено стигам до извода, че не са… как да го кажа политически коректно…. не са се задълбочили в темата, преди да дават категорични мнения. Тогава просто обръщам гръб и отивам да давам безценното си време някъде другаде.

Най-интересни обаче са ми онези, които са изживяли разочарованието от “позитивното мислене”. Онези, които са видяли живота – техния или на техни близки – да тръгва надолу, заради него. Защо? Какво аз виждам различно от тях? Защо при тях нещата работят различно? Така де, защо не работят.

Имам едно предположение, засега. Доколкото мога да анализирам различните лични разговори, прочетени неща и т.н., проблемът е един. Да го наречем синдром “Щраус в беда”.

По непонятна за мен причина, за някои хора позитивно мислене означава да си повтаряш, че всичко е наред, че си щастлив, здрав, красив и богат. Само толкова.

Реве ти се от обида, но си повтаряш, че си щастлив.
Боли те неимоверно, но си повтаряш, че си здрав.
Не можеш да си купиш хляб, но си повтаряш, че си богат.
Мъжът ти (защото повечето “практикуващи” са жени, нали? : ) си има две любовници, не изтрезнява по-често от веднъж годишно и децата са хванали кривия път, но си повтаряш, че всичко е наред.
Гледаш репортаж от дом за сираци, но си повтаряш, че слънцето грее и птички пеят.

Щраус в беда: ще си заровим главата в пясъка и ще се правим, че нищо не се случва.

Като партизани на разпит ще отричаме до последно, т.е. докато живеенето не ни разстреля.

. . .

А майката му е да приемеш, че нещата са такива, каквито са. Фактите са си факти – не можеш да промениш това. Да, в тази каша си, и това си е самата истина. Абсурдно е да се правиш, че не е. Че го няма, че не съществува. Ама “да приемеш” не означава да смотолевиш “дамъжътмимиизневерява” и да продължиш ожесточено да търкаш най-важното в живота ти петно на кухненския плот: “азсъмщастлива, азсъмщастлива”. А “Да, мъжът ми ми изневерява. Това е факт и аз съм ок с него”. Основното е да престанеш да се бориш с факта, че нещо съществува и/или да бягаш от него. (Майсторлъкът идва, когато можеш да кажеш “Благодаря!”, ама за това ще си приказваме друг път, че не му се вижда края иначе.)

След като си приел, вече следва да поискаш да бъдат други. Не да поискаш, а да ПОИСКАШ.

А после – и да направиш нещо адекватно по въпроса.

Страшно е да последваш тези три стъпки. Защото означава да се промениш. Да си поемеш отговорността за това, което ти с случва. Вероятно това е причина, поради която хората скипват първите две стъпки и се отдават на третата в някакъв сакат вариант: всичкоенаред, всичкоенаред, всичкоенаред, всичкоенаред.

Да, знам аргумента, че гуру-тата на позитивизма така казват (например Луиз Хей). Ама не е вярно. Не казват така. Нито тя, нито Абрахам, нито никой, когото съм чела или слушала. Това го има написано и казано само в критиките на “позитивното мислене”.

Но това какво всъщност казват и как да го приложим на практика, както казва Михаел Енде, е друга приказка и тя ще бъде разказана другаде.

 

(ахтунг! спойлер:
Всъщност много, много хора използват “позитивното мислене”. Без хич да го наричат някак. И това са успешните хора. Ръководствата са за останалите.)

 

П.С. Малко ми е болно от тона, който използвам на моменти… Твърде груб, твърде саркастичен за собствения ми вкус, и за отношението, което имам към всички търсещи. А и не-търсещи. Но го оставям. Така си дойде… Може би пък да е по-разбираемо така? Оставям го – а причините ще си ги търся отделно.

Bookmark the permalink.

9 Comments

  1. Полезно разяснение. Особено за благодаря-то. При мен, да си кажа честно, позитивното действа – особено за уж “дреболии”, като тролея сутрин… или здравето на децата ;). Там, където действа, съм си щастлив по презумпция, някак “предварително усмихнат”, като участник на Оскарите, на който са му прошепнали, че ще спечели.
    Но има и области, които са ми загадка – аз си им викам ключове – кармични, айкидистки или френски няма значение. Например презглава се втурнах в началото на годината да си търся нова работа, защото на тази се чувствам (политкорект:) „не на място”. Но в особено големи размери. Поискал съм си я, даже ПОИСКАЛ, но имам чувството, че не търся/намирам в правилната посока… Това чувство не дойде в началото, а едва сега – когато видях, че всъщност това, което търся, е да заместя една кантора с друга… а може би трябва да сменя изцяло вида и сферата на търсената работа? И някак започнаха да се отварят едни нови възможности, неочаквана помощ от познати, очаквана – и не толкова, от приятели, и много учудваща спонтанност от непознати. Ще видим какво ще се получи.
    Мисля си, че всъщност има една още по-основна причина да не се справим с позитивно мислене. И то е ако всъщност не знаем какво точно искаме…
    Тук щях да спра, но нет-ът ми изгасна, а след това и компа… и реших че след като текстът е запазен въпреки това, иска не да го махна, а да го допиша.
    Може би трябва да опитаме някои неща? От опит глава не боли, нали, освен ако не попаднем на метилов…
    Например жената с изневерител отчаяно иска да запази статуквото. Иска да е щастлива както досега. Всичко да си е, както е било преди да се случи “онова”. Защото се страхува от различното, от промяната.
    Благодаря за разяснението. Имам нужда от постоянно учене, именно в позитивност. И все пак – сори за офтопик-а – когато си в голяма чернилка не ти се прави нищо, да не говорим за опити. Тогава какво правиш, поне за да излезеш от блатото?

    • “Мисля си, че всъщност има една още по-основна причина да не се справим с позитивно мислене. И то е ако всъщност не знаем какво точно искаме…”

      Това, готова съм да се обзаложа, е просто страх “да посмееш”. ПОИСКВАМЕ нещо, но не смеем да си го формулираме истински. Правим го заобиколно, неясно, нецяло, по-скромно. Ти поиска ли си работа, която те вдъхновява, в която дарбите ти носят полза и удовлетворение за теб, за партньорите ти, за близките ти, че и целия свят (представи си какво нахалство! : ))), носи ти пари за всичко, което може да ти хрумне (че и отгоре), имаш време за семейството и за себе си и всички останали неща, които те палят, в която се развиваш непрекъснато и намираш хъс всеки ден? М? Без компромиси и “айде по-кротко, а”? Моят опит и наблюдения са, че не толкова не знаем какво искаме. Знаем, и още как – то отвътре си напира онова, което искаме да изживяваме. А че просто си го искаме мъгляво, частично и скромно.

      “И все пак – сори за офтопик-а – когато си в голяма чернилка не ти се прави нищо, да не говорим за опити. Тогава какво правиш, поне за да излезеш от блатото?”

      Много зависи. Последното нещо, което е възможно в такава чернилка, е да си кажеш “Аз съм ок!” и всичко да се оправи. Ще опитам накратичко: важно е направиш мъничка стъпчица към това да се почувстваш по-добре. Дори да не е във връзка с конкретната чернилка.
      Това може да бъде:
      – от “ок, гадно ми е, нищо не искам и нищо-няма-да-правя” – това отпуска напрежението от осъзнаването, че все пак от теб се очаква да правиш нещо и да си пълноценен. А малкото облекчение отваря място за следваща малка стъпка.
      – и “нищо не искам, нищо не мога, не ме интересува. Господи, оправяй се ти с това.” – същата схема.
      – до нещо малоумно като “ще се коронясам за крал на самозатрилите се и ще изисквам от всички крепостни да ме хранят с черен хайвер, черен хляб, черна водка и торта гараш” – това може да те усмихне, пък усмихването разведрява и пак отваря място за нова малка стъпчица.
      След като има малко отпускане или разведряване, вече може и на някакво действие да си способен. Примерно да погледнеш небето и да си кажеш, че май харесваше този син цвят. Или дори да се насилиш да се покажеш навън, да затвориш очи и да усетиш слънцето по бузите си. Или вятъра. Или да се вслушаш в шумоленето на дърветата, смеха на дете и т.н. И да си кажеш, че това е много хубаво.
      По-нататък ще можеш още една стъпка и т.н.

      Т.е. може би е възможно, но е малко вероятно от раз да започнеш да скачаш и летиш със звънък смях, творейки чудеса. Но е напълно реално с миниатюрни крачици да се поповдигаш. Те могат да бъдат и не-толкова-положителни : ) Примерно едно велико, грандиозно избухване може да свърши чудесна работа на отпускане : ))))

      Ще рискувам да стане твърде дълго това, но за да облека горното в някакъв пример, ще ти разкажа за моето вчера.

      Сутринта рано трябваше да занеса едно старо, болно коте на лекар. После да отида в Адгор. Лъчо си отиде преди 10 дена и от тогава не мога да се наспивам добре – станах много трудно, по-късно от нужното ми. Не можах да се изкъпя, защото нямахме топла вода и нямах време да топля. Мисълта, че ще имам още едно преживяване, свързано със същество в спешно и критично състояние, може би на края на дните си, че ще отида в клиниката, където за последно видях Лъчо, ме .. сещаш се. Бях като призрак, равна откъм емоция и закопана под морското равнище и с няколкотонна канара отгоре ми.

      Оставих котето при ветеринарите, тръгнах… и нищо не ми се правеше, никъде не ми се ходеше – нито в къщи, нито при конете, нито никъде. Някак полусъзнателно, по-скоро по течението, отколкото като някакво решение, тръгнах към Адгор. Даже музика не ми се слушаше – а тя ми е бойното средство за повдигане. Ама и тишина не ми се слушаше.

      Карам и си мисля колко ми е скапано и черно и отровено. Казах си обаче и че котето все пак е в добри ръце (ето ти мъничко облекчение). Някаква миниатюрна, тихичка част от мозъка ми отбеляза, че минавам на зиг-заг центъра на София в пиков час, но все пак няма отчайващи тапи и висене в задръствания (второ облекчение). Отбелязвам си, че в 11:30 в Адгор ще ме чака за езда Нели, и тя има много прекрасни преживелици да ми разказва – а това ще е приятно и, най-важното, няма да изисква от мен нищо (още облекчение).

      Вече съм почти в Железница – този път много го обичам… по принцип. Но сега нищо не ми трепва, защото в мен няма нищо, което да затрепне. Минавам покрай една окосена поляна, която се качва по едно склонче и се губи в гората. Онова отвътре-ми отбелязва, че много искам да легна на земята, на тревата, на прохладата й. В първият момент не правя нищо – не спирам. Но няколкото облекчения до тук са отворили малко местенце поне да намаля. Намляйки, пак по-скоро по инерция, отколкото заради решение, спирам. Вяло се чудя мога ли да оставя колата на тесния банкет, безопасно ли ще е. Това насочва мисълта ми в друга посока – нищо общо с мен, т.е. с това, че съм потънала барабар с всичките си гемии. И тогава се сещам, че съм с кола, която все пак и за офроуд е правена. Свих от пътя и се качих по полянката.

      Слязох от колата, седнах на земята. След малко взех от раницата си една свещичка. Запалих я. Имах половин кашкавалка – оставих от нея на съществата, дето щъкат по тази поляна. Запалих и една ароматна клечица – имам половин дузина в раницата, останали от не помня кога. Поседях така. Съблякох се, легнах на тревата. След малко вече си пуснах Дева Премал от телефона. (Усещаш ли как се надграждат сами? Малко по-доброто състояние води до възможност да имаш желание за нещичко. А то пък води още.) Пуснах си една медитация на Ясен Николов – “Любов или не-любов” – къде имаш любов в тялото си, и къде недостиг. Каква част обичаш, каква не. А в ежедневието си? А в живота си? В каква област имаш недостиг на любов? Започни да я даваш (да, липсващата). Давайки я, тя се увеличава. (Виждаш ли вече разликата в състоянието ми?)
      И така, след час и половина, си тръгнах от поляната вече напълно себе си.

      Това е кратка схема на излизане от чернилка. Тя може да отнеме и много повече време – ден, три, седмица, повече. И да има различни характеристики. Но е една и съща: нещо мъничко, за да се почувстваш по-добре. Като то не е задължително да е “добро”, “светло”, “позитовно”. Просто нещо, което ще те оптпусне, ще ти свали напрежение, ще даде въздух и т.н. А “по-добрето” ще позволи още и т.н.

      Спирам : ))) Но така се получава, като задаваш въпрос : )))))

  2. Pingback: Смачкано ми е. Ама не прането. И ся к’во? - С Вяра

  3. Това всъщност е отрицание на позитивното мислене… и утвърждаване на позитивното действие :)
    Напълно съм съгласен с което.
    Мисленето само по себе си няма резултат, ако е позитивно, а ако е негативно е направо вредно. Прочее, позитивното мислене очевидно е по-добро от негативното (което е вредно), но е непродуктивно и не води до никъде самостоятелно.
    Трябва си позитивно действие, щото УК-ците са рекли keep calm and keep going неслучайно (амин).
    И ако ще going-ът да е със сълзи на очи. Няма значение. Щото както пък Буда е рекъл: shit happens и няма как да избягаш от това освен в нирвана.
    И кво стана? Позитивно мислене ли е стремежът към нирвана? Не мисля :) (смея се)

    • Йеп!
      Ама донякъде, фкорс :Р
      Амиго, “отрицание на позитивното мислене” е само дотолкова, доколкото е отрицание въобще на хрумката, че може да се разминеш само с мисленето.
      Самото позитивно мислене дава лекота и увереност. С които да действаш. Което е готино. Познаваш ме – не ща да се мъча, ако може да ми е лесно : )))
      А да направиш позитивно действие с негативно мислене… освен, че теритично резултата няма да е съвсем ок, ами и си е тегавина. “Шъ копам, здраво! То няма смисъл, всичко е скапано, ама аз шъ копам!” Ще ми излязат мазоли от това, не го щем Безценни!
      Така че еднопосочните мислене и действие са неразделни (естествено, че има много други пластове това…). Просто много хора вече са алергични към самият израз “позитвно мислене”. Щото представата за него е една такава… алергизираща : )))

      • Ми алергизираща е, щото дрънчи фалшиво и хората го усещат… Виж, ако можеш да се фокусираш и да подредиш реалността по твоя начин, това вече е друго. Понякога си мисля, че е възможно. Някои хора вярват, че може.
        Ако не можеш, по-добре да се фокусирани върху действието и ако имаш късмет няма да ти се налага позитивно мислене.
        Така де, всеки с рецептите си. Права си иначе, тегавиня е.

        • Дрънчи фалшиво от незадълбоченост и четене на космополитен и 24 съвета как да задържиш гаджето си според зодията и как да имаш 24 нови! : ))))

          Какво означава “да се фокусираш върху”? Да се насочиш натам с всичкото си. Включая мисълта. Нали? Не мислиш за глупости, просължаваш напред и действаш за успеха/добрият изход.

          Мисля, че говорим за едно и също, само дето ти си алергизиран от кухи лейки : )))) И всячески избягваш вероятността да попаднеш в една графа с тях : ))))

          (Всъщност с примери много по-лесно би могло да се илюстрира това : )

  4. Pingback: Да грокнеш парите | Сладум

Leave a Reply to Вяра Cancel reply