“Nurse mare foals”. Това са бебета-кончета, направени сираци, защото майките им ги раждат, само за да могат да хранят с млякото си други кончета – ама по-скъпи. Когато мамите биват закарани да отглеждат другите бебета, тези са обречени или да отидат за месо, или за кожа, или просто да бъдат убити.
А по-скъпите кончета имат нужда от тези дойки, защото пък техните мами скоро след раждането са закарани при жребци, за да бъдат оплодени, за да има нови скъпи кончета следващата година.

Репостнах във Фейсбук снимка на такива бебета, с обяснение защо е тази схема.

Имаше малко, искрени реакции (Слава Богу! Реагираме на това…)

И после аз започнах да се мотам около тези реакции: аха да отговоря, аха – да замълча,
Да отговоря, защото така го мисля. И да замълча, защото какъв е смисълът от ФБ дискусии, в които е толкова лесно другите изобщо да не разберат за какво става дума. Че даже се случва и да видят не самопризнание и споделяне, а само обвинение. Представяте ли си?! Обвинение.

Ще го напиша, все пак, но тук. Хем ще помоля да си сложите честно ръка на сърце и да се попитате дали смятате, че бих искала да обвинявам. Ако отговорът е “да”, много моля просто да ми кажете. Това ще е важно за мен.

Та.

Ние правим същото. Не са “те, хората”, а сме “ние, хората”. Ние всички (почти) участваме в това бебе да бъде отделено от майка си, за да може с млякото й да се храни нечий по-ценен живот. Нашият живот, на нашите деца, на нашите болни и слаби.
Няма как да повярвам, че всички взимат мляко от щастливи крави, с щастливи теленца до себе си, продавано от усмихнати баби.
А промишленото мляко идва от там – от това, че едно теле е било премахнато от майка си, за да мога аз да си пия кафето с мляко.

Не, не казвам, че трябва да станем вегани. Нито пък поне вегетарианци. Въпреки че не ям месо, смятам, че има начин да се консумират – и мляко и месо – ако на човек така му е ок, без това да е за сметка на нормалността и човечността ни. С уважение, с респект и т.н. Чели ли сте “Падналите богове” на Дейвид Зиндел? Там май има пример как може да стане това. Говоря не за отгледаното във вани месо. А за ловуването в племето на Данло. Няма да навлизам в тази тема сега. Прочетете книгата :РРР Има я в Читанка.

Тук важното е друго. Важното ми. И то е, че незабелязано убиваме в самите нас онова, което ценим в човека.
Честно да си призная, хич не е точно казано това, а и нямам представа дали ще мога да го обясня.

Случи се така, че с племенника ми гледах някакви епизоди на “Томиджери и Том”, както той ги наричаше. Тогава Никола беше мъничък – точно в периода “Защо!”. Със започването на филмчето, се заизсипва и пороят: “Ама защо той му прави това?! Ама защо той е такъв?! А сега защо?! Ама ЗАЩО!”.
В началото се опитвах да обяснявам, но изворът на тези “ама защо!” беше с такъв дебит, че се издавих.
Сега вече Никола най-много да се забавлява с номерата, които Джери прилага на Том. Не казвам, че е станал “лош” – той все още е едно от най-състрадателните същества, които съм срещала.

Но така се случва с какво ли не – нещо ни разтърсва, усещаме спазъм – знаем, че е “нередно”, после подминаваме, нещото някога се повтаря… и така, по малко, в нас умира онзи център, който е предизвиквал спазмите. Предупреждавал.

В яда си удрям кучето. После ме боли, съжалявам, заканвам се никога да не се повтори. Но следващия път пак го удрям: нищо му няма, така само нещата стават по-лесни, и миналия път беше така. Третият път е по-лесно, даже е малко някак естествено. И малко по малко центърът, който ме е предупреждавал, че да удрям кучето, защото аз съм ядосана и не знам как да се справя с това, не е начинът, умира. Няма го. Аз съм с една идея по-студена. По-празна. По-загубена. По-далече от себе си, от топлината.

Виждам Сандо Фрикасето, знам историята му – по чудо избегнал съдбата на неизброимите петлета, умъртвени само защото са от порода за яйца и не си струва отглеждането им. И отивам да си купя яйца, защото обичам супата ми да е застроена с яйце на парцали. Пук! Още малко от този център го няма.

Следващата стъпка е да не искаме да знаем: “Спри, не искам да чувам това!” и обръщаш пържолата на скарата. Пук!

След това преставаме да виждаме връзките между нещата. “Да, има много заразени кучета в квартала – и нашият беше болен, да. Какво? Трябва да продължи карантината и след като отшумят симптомите ли? Е не мога да го спра да си играе с другите, все пак! А и всъщност те, бездомните, са болни.” Пук!

И после – да сме честни със себе си, да виждаме какво реално правим. Или поне да допускаме, че е възможно да сме от “лошите”. Изродите ядат кучета. Ние – само прасета. Гадината си сготвя какаду-то. Ти ще си купиш пиле. Пук!
Повечето сме на тази фаза. Ние сме добри и състрадателни, помагаме. Обичаме и се грижим всеотдайно. Правим най-доброто, за да внесем топлинка и човечност в света си. Защото има толкова много хора, които как даже могат се наричат хора!? Пук! Как могат изобщо да живеят с това, което правят!? Пук! Пук! Пук!

И тук вратата между нас, добрите, и тях, лошите, се затваря. Пук! Пук! Пук! Пук! Пук! Пук!
Спускаме пердето пред огледалата ни. Пуууууук…

А после? После какво? Умрялото си е умряло. Какви сме после? Откъснати? Изолирани? Депресирани? Уплашени? Зависими? Треперещи, ама добри?
Какви?!
Как живеем с другите?
Ами с нас си?!!!

Това ми е важното.
Колко “Ама то си е така”, “Това е положението” и “Няма начин” са се родили така? С колко неща сме се примирили по тази схема? От колко свобода сме се лишили? От колко истински живот…

….

И сега какво? Ами все същото: всеки път, когато срещна нещо, от което ме свива, да потърся аз къде го причинявам. Без да бягам в буквалистки интерпретации. “Ама аз не крада” не важи, след като с бездействието си преча на развитието някому.
Е, да. После ще се наложи и да спра да правя това, че и да започна да правя обратното. Щото то само с мислене и гледане.. що кучета са станали касапи така, ей!

(Защо използвам примери само с животни? Ами защото е по-лесно, затова. Заради по-малката съпротива. Всички човешки примери са толкова комплицирани, че ще се изгубим в тях.)