Ние луди ли сме, че правим това с конете?!

Никога. Не ми е било. Толкова. Трудно. Да започна. Писането. На. Нещо.

Бягах от него. Бягах в неща като:

“Ами трябва първо да измисля нов сайт, име и т.н.”
“Ами като Вяра ли да го правя това, или да направя някаква “организация”?”
“Трябва първо да говоря с приятелите ми в Адгор, за да е чисто всичко”
“Ама не мога да съм сама в това!”
И други, също толкова съществени оправдания.
Но най-вече ме беше страх, защото “предвкусвах” какво ще се излее върху мен.
И защото смятах, че след като ще говоря ужким “срещу” нещо, трябва да мога да покажа алтернативата. Аз.

Става дума за конете. И защо Вяра вече не работи с коне.

Какво стана, че от един изключително ентусиазиран учител в наистина изключителната конна база “Адгор”, Вяра се превърна в човек, който не може, и не иска, повече да прави това, което е правила?

Обичах работата си! Слънцето, вятъра, простора! Миризмата на конете! Муцуните, очите, движението на мускулите им, допира на тялото им! Мечтите!

Обичах и работата с хора – тя винаги обогатява. Обичах да виждам как се отварят, как стават нови, как намират забравени свои кътчета. Обичах детските усмивки. И облекчените въздишки на възрастните : ) Мечтите им!

Животът ми беше “Адгор”! Не само конете, но и колегите, бъдещето, плановете, развитието! Мечтите!

Абсолютно вярвам, че който ме е срещал, ще го потвърди.

Какво стана? Какво се промени?

~ ~ ~ ~

Не знам откъде да го подхвана.

Няма лесен начин да го започна.
Няма мек начин.
Няма заобиколен.
Няма и такъв, който да не засегне никого.
А, боя се, няма и такъв, в който да не ме изядат с парцалите. И свои. И чужди. И “нападнати”. И “недооценени”.

Отлагам го повече от година. Имам поне десет започнати текста. Първият беше по повод 8-ми март и емблематичното съвпадение на празника на жената и Тодоров ден – ужасното нещо, в което се е превърнал забравеният какво означава обичай, който по ирония наричаме “Конски Великден”.

Така че нека е, дет вика народа: Право, куме, та в очи.

Ако трябва да е казано кратко, ето за какво става дума:

Ние луди ли сме, че правим това с конете?!

 

Това беше въпросът, който обърна живота ми изцяло. И ме доведе до места, където нищо не е същото.

Нямам за цел да обръщам и твоя живот. Той си е твоя работа : )))
Само търся хората-съмишленици.
И правя, каквото трябва да бъде направено: за това трябва да започне да се говори.

Нека да си кажа овреме:
Не нападам и не обвинявам никого.
Всички сме еднакво в кюпа.
А няма и за какво. Напротив – огромна част от конските хора, които знам, правят всичко, което могат, за да бъдат конете им все по-добре и по-добре!

• Какво точно ще правя?
  Ами ще пиша и ще говоря за различни аспекти на това, което аз видях. И което продължавам да откривам. Дали ще мина отвъд говоренето… не знам още. То ще си покаже.
  Ще продължа да уча и откривам.
  И ще опитам да споделям всичко, което е възможно за споделяне.
• Какво е това толкова нещо, дето го правим с конете?
  Ами всичко.
  Ездата. Обучението. Отглеждането. Развъждането.
  Всичко. Без значение за каква дисциплина, метод и т.н. става дума.Не, нямам предвид всички да плеснем с ръце и да пуснем конете свободни.
  А това, че докато нямаме основната съставка на взаимоотношението с коня, ние само го употребяваме и злоупотребяваме с него.
  И вредим на себе си. (Да, съзнавам как звучи.)

• Каква е тази основна съставка?
  Тя идва с отговора на въпроса:
  “За какво му е на коня да бъде с човек?”
  И се допълва с:
  “За какво му е на човека да бъде с кон?”И касае идиотски въпроси като това “Какво е кон?”. И “С какво трябва да се съобразим, за да се качим на животно, което едва ли е създадено, за да носи някого на гърба си?”.

Това е.
Страшното мина : )
Сега остава да продължа : )