Nurse mare foals, или за вътрешните ни самоубийства

keep-calm-and-be-honest

“Nurse mare foals”. Това са бебета-кончета, направени сираци, защото майките им ги раждат, само за да могат да хранят с млякото си други кончета – ама по-скъпи. Когато мамите биват закарани да отглеждат другите бебета, тези са обречени или да отидат за месо, или за кожа, или просто да бъдат убити.
А по-скъпите кончета имат нужда от тези дойки, защото пък техните мами скоро след раждането са закарани при жребци, за да бъдат оплодени, за да има нови скъпи кончета следващата година.

Репостнах във Фейсбук снимка на такива бебета, с обяснение защо е тази схема.

Имаше малко, искрени реакции (Слава Богу! Реагираме на това…)

И после аз започнах да се мотам около тези реакции: аха да отговоря, аха – да замълча,
Да отговоря, защото така го мисля. И да замълча, защото какъв е смисълът от ФБ дискусии, в които е толкова лесно другите изобщо да не разберат за какво става дума. Че даже се случва и да видят не самопризнание и споделяне, а само обвинение. Представяте ли си?! Обвинение.

Ще го напиша, все пак, но тук. Хем ще помоля да си сложите честно ръка на сърце и да се попитате дали смятате, че бих искала да обвинявам. Ако отговорът е “да”, много моля просто да ми кажете. Това ще е важно за мен.

Та.

Ние правим същото. Не са “те, хората”, а сме “ние, хората”. Ние всички (почти) участваме в това бебе да бъде отделено от майка си, за да може с млякото й да се храни нечий по-ценен живот. Нашият живот, на нашите деца, на нашите болни и слаби.
Няма как да повярвам, че всички взимат мляко от щастливи крави, с щастливи теленца до себе си, продавано от усмихнати баби.
А промишленото мляко идва от там – от това, че едно теле е било премахнато от майка си, за да мога аз да си пия кафето с мляко.

Не, не казвам, че трябва да станем вегани. Нито пък поне вегетарианци. Въпреки че не ям месо, смятам, че има начин да се консумират – и мляко и месо – ако на човек така му е ок, без това да е за сметка на нормалността и човечността ни. С уважение, с респект и т.н. Чели ли сте “Падналите богове” на Дейвид Зиндел? Там май има пример как може да стане това. Говоря не за отгледаното във вани месо. А за ловуването в племето на Данло. Няма да навлизам в тази тема сега. Прочетете книгата :РРР Има я в Читанка.

Тук важното е друго. Важното ми. И то е, че незабелязано убиваме в самите нас онова, което ценим в човека.
Честно да си призная, хич не е точно казано това, а и нямам представа дали ще мога да го обясня.

Случи се така, че с племенника ми гледах някакви епизоди на “Томиджери и Том”, както той ги наричаше. Тогава Никола беше мъничък – точно в периода “Защо!”. Със започването на филмчето, се заизсипва и пороят: “Ама защо той му прави това?! Ама защо той е такъв?! А сега защо?! Ама ЗАЩО!”.
В началото се опитвах да обяснявам, но изворът на тези “ама защо!” беше с такъв дебит, че се издавих.
Сега вече Никола най-много да се забавлява с номерата, които Джери прилага на Том. Не казвам, че е станал “лош” – той все още е едно от най-състрадателните същества, които съм срещала.

Но така се случва с какво ли не – нещо ни разтърсва, усещаме спазъм – знаем, че е “нередно”, после подминаваме, нещото някога се повтаря… и така, по малко, в нас умира онзи център, който е предизвиквал спазмите. Предупреждавал.

В яда си удрям кучето. После ме боли, съжалявам, заканвам се никога да не се повтори. Но следващия път пак го удрям: нищо му няма, така само нещата стават по-лесни, и миналия път беше така. Третият път е по-лесно, даже е малко някак естествено. И малко по малко центърът, който ме е предупреждавал, че да удрям кучето, защото аз съм ядосана и не знам как да се справя с това, не е начинът, умира. Няма го. Аз съм с една идея по-студена. По-празна. По-загубена. По-далече от себе си, от топлината.

Виждам Сандо Фрикасето, знам историята му – по чудо избегнал съдбата на неизброимите петлета, умъртвени само защото са от порода за яйца и не си струва отглеждането им. И отивам да си купя яйца, защото обичам супата ми да е застроена с яйце на парцали. Пук! Още малко от този център го няма.

Следващата стъпка е да не искаме да знаем: “Спри, не искам да чувам това!” и обръщаш пържолата на скарата. Пук!

След това преставаме да виждаме връзките между нещата. “Да, има много заразени кучета в квартала – и нашият беше болен, да. Какво? Трябва да продължи карантината и след като отшумят симптомите ли? Е не мога да го спра да си играе с другите, все пак! А и всъщност те, бездомните, са болни.” Пук!

И после – да сме честни със себе си, да виждаме какво реално правим. Или поне да допускаме, че е възможно да сме от “лошите”. Изродите ядат кучета. Ние – само прасета. Гадината си сготвя какаду-то. Ти ще си купиш пиле. Пук!
Повечето сме на тази фаза. Ние сме добри и състрадателни, помагаме. Обичаме и се грижим всеотдайно. Правим най-доброто, за да внесем топлинка и човечност в света си. Защото има толкова много хора, които как даже могат се наричат хора!? Пук! Как могат изобщо да живеят с това, което правят!? Пук! Пук! Пук!

И тук вратата между нас, добрите, и тях, лошите, се затваря. Пук! Пук! Пук! Пук! Пук! Пук!
Спускаме пердето пред огледалата ни. Пуууууук…

А после? После какво? Умрялото си е умряло. Какви сме после? Откъснати? Изолирани? Депресирани? Уплашени? Зависими? Треперещи, ама добри?
Какви?!
Как живеем с другите?
Ами с нас си?!!!

Това ми е важното.
Колко “Ама то си е така”, “Това е положението” и “Няма начин” са се родили така? С колко неща сме се примирили по тази схема? От колко свобода сме се лишили? От колко истински живот…

 

….

 

И сега какво? Ами все същото: всеки път, когато срещна нещо, от което ме свива, да потърся аз къде го причинявам. Без да бягам в буквалистки интерпретации. “Ама аз не крада” не важи, след като с бездействието си преча на развитието някому.
Е, да. После ще се наложи и да спра да правя това, че и да започна да правя обратното. Щото то само с мислене и гледане.. що кучета са станали касапи така, ей!

 

 

(Защо използвам примери само с животни? Ами защото е по-лесно, затова. Заради по-малката съпротива. Всички човешки примери са толкова комплицирани, че ще се изгубим в тях.)

Bookmark the permalink.

10 Comments

  1. … Току-що си дадох сметка, че не знам как се „прави“ млякото в кравефермите. Същото, дето си умирам за него.

    Ех, колко си лоша, Вяре.

    За десет добри приятели не те сменям… :)

  2. Имам си разни учители и спътници… учителю-спътник :Р

  3. Pingback: Happy-sketch everyday - С Вяра

  4. Аз ще трябва да кажа обаче, че няма как да не се тълкува като обвинение. :) Естествено е, когато хората участват в нещо, прието от тях без да бъде обмислено, да се чувстват неразбрани /и от себе си/ като невинни. В крайна сметка, това прилича на оная игра, дето всеки твърди, че не неговия пръст мърда чинийката. Много добре изобразява мисленето “то си е така, аз не мога да го променя”. Изведнъж обаче ти казваш – всеки мърда чинийката… Хайде де, аз само я държа!
    Като се замисля, това че се чувстват обвинени е добре… Има и други примери, “хубави като талпи”…
    Накара ме да осмисля последния ред от припева на една стара песен:
    “Имаш ли приятели? Плачеш ли понякога? Пееш ли със вятъра?
    Пречиш ли на някой да живее?”
    :))))))

    • Мислиш ли, че е естествео?
      “Естествено е, когато хората участват в нещо, прието от тях без да бъде обмислено….”

      Ти по-добре знаеш колко децата питат и любопитстват. И кога идва реакцията по подразбиране. Може и да ни е естествено първо да разберем онова, което застава пред нас и е различно, от това което вече знаем. Ни нам!

  5. Аз… скоро осъзнах. Това – за млякото.

    Иначе от малък го знам. Но го знам с примера на дядо и баба, които поне дават на новороденото теленце да суче част от млякото (не знам как я определят), което майка му произвежда. Преди това издоява(ме)т по-голямата част (не знам как я определят) за нас, за продан… А след повече време вече порасналото теленце, ако е мъжко, отива… ясно къде. :/ Ако е женско и са решили, че могат да се грижат за още една крава, го чакат да порасне – по някое време го отбиват от майка му.

    Отдавна не съм ходил на село. Не знам като ида дали ще успея да изговоря всичко, което насъбирам у себе си. И то така, че да ме разберат дядо и баба. Без да им се карам и да ги наставлявам. Или да им рева. С поставянето на условия не знам доколко ме бива, но съзнанието ми отказва да го прави. Емоционалната ми част – само чака “да си го излее” в условия: “Или спирате, или…”

    Нямам ясна представа дали условията в големите ферми тук, в България, са толкова ужасяващи, колкото в американските, представяни в записи като тези от “Земляни” и много други. Не знам ако разбера какво би се променило у мен.

    Вяре, Кале – успявате да внесете яснота у мен. Винаги, когато общувам с вас.

    • Лъче, за баба, за дядо, за село… остави ги хората. Бабината и дядовата тъга.. не си струва… А може до там да доведе.

      Хората обичат животните си, стоката си – така, както го разбират. Ние – също така, както го разбираме. Кое е правилно и кое не?
      Важното ни е да бъдем наясно с нещата, такива, каквито са, доколкото можем да ги обхванем. Ако можем да се освободим от илюзии – прекрасно. И да сме вярни на себе си. И да допуснем и другите също да бъдат.
      А това, мисля си : ), в товят случай, означава да не нараняваш.

      Емоционалната ти част, ако си спомни на кого принадлежи, няма да нарани. Друго ще направи, надругаде ще насочи енергията си. Без да губи тебе.
      Ама само си го мисля – ти най-добре си знаеш <3

  6. Ако не грешим, светци щяхме да сме. А в свят на грешници, светците нямат място и щяха да ни приберат. Тааа, важното е, че разбираме, променяме, съжаляваме, но не оставаме апатични… и пак ще си пия млякото от кутиите, щото вярвам, че то е от мандри, които изкупуват млякото от селскостопански производители, които го разреждат с вода за да вземат повече пара. А ако намеря до нас някъде мляко дето баба стара да го продава – ми може и да си взема… а за кучето… ми научих се, вече не я бия като ме/съм ядосан… даже ме успокоява простото и съществуване наоколо.

  7. Току що получих мейл с ето това чудно нещо от zz : ))

    “Не успявам да пусна коментар на една статия, а искам да споделя нещо:)

    Nurse mare foals, или за вътрешните ни самоубийства:

    Звучиш като да не искаш да обвиняваш.
    Вината обаче може да е естествена реакция, която идва от отговора на въпроса “Какви сме после?”.

    Чувството на вина ни блокира и не можем да направим нищо градивно. Заети сме да отричаме, че има разминаване между това, което усещаме и начина, по който действаме.
    От друга страна пък е ясен признак, че нещо е накриво вътре в нас и е хубаво да го знаем. Не, че няма други …

    В крайна сметка исках да ти кажа, че няма смисъл да се терзаеш, ако предизвикаш вина в някой. Има полза :)”

    Tenkzz : ))))

    Слагам го тук, щото тук си му е мястото.

    И отварям скоба:

    (Аз не мога да имам ни “вина”, ни контрол, ни дявол върху това кой как ще се почувства. Мога само да внимавам какво и как аз правя – какво стои зад моите думи и дела.
    Ако някой изпита вина – това си е неговата алармена система. Ако се спре и си каже “Я чакай, аз защо така се чусвтвам?” – това ще е супер. Ако не се спре – пак ще е супер. Ако спре и ми каже “Ейч! Ти кви ми ги говориш! Аз така и така!” – велико.
    Всеки с времето си, всеки с пътя си, всеки със своите си уникални опитности.

    Но това, което мен ме интересува в случая, е аз да не обвинявам, аз да не съдя. Има разлика. Това са две отделни теми.
    Едно е някой да се почувства обвинен. Друго е аз да го обвинявам.)

    И накрая пак ти благодаря : ))))

  8. Pingback: Човешката библиотека » В подготовка на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“: Малкото четене

Leave a Reply to alordiel Cancel reply